Моите открития

„Няма значение от кое време са“ – така се нарича първата прочетена от мен българска книга за новата 2020 година. Седем български автори, любители на фантастиката, са обединили усилия за издаването на този сборник. Всеки от седмината се представя в него с по два свои разказа от жанра научна фантастика. Съставител на сборника е Радослав Филипов, а средствата за издаването му са събрани чрез платформата „Мечта за книга“[1].

Както сочи и заглавието, героите са от различни времена, дори може би от различни времеви линии. Ако можем да кажем, че има обединително звено за всички разкази в сборника, това е липсата на хорър елементи, макар че в две от историите ще се сблъскате с върколаци, демони и други твари от света на мрака.

Сборникът е едно завръщане към стила на добрата стара фантастика от 20. век. Беше ми приятно да се върна към нея – към историите за овладяване на космоса, към андроидите, машините на времето и неапокалиптичното човешко бъдеще. Разказите като цяло са кратки, четат се бързо и с усмивка.

При подобно разнообразие от автори и теми някои неминуемо се превръщат във фаворити. Лично за мен това бяха „Картини върху варовик“ на Радослав Филипов и „Имал ли е Моцарт приятел астроном“ на Мариян Петров. „Първобитно племе“ на Светослав Костадинов също има страхотен потенциал, жалко, че оригиналната идея е решена в стил „казвам“, а не „показвам“. Що се отнася до Стефан Кръстев-Цефулес (лично за мен най-известното име от списъка с автори), той е все така сладкодумен и неочакван, но перото му сякаш е пропито с тъга.

Препоръчвам сборника на феновете на „старата“ научна фантастика. Според самите автори пък книгата е адресирана „към тези приятели на авторите, които очакват от тях приключения, оригинални хрумвания, уважение към човешкото, литературен талант и добри пападения в жанра“.

[1] Преди две години аз също участвах със свой проект в платформата – така се появи на бял свят моят роман „Звездата на скитниците“.

Ако си мислите, че Николай Хайтов се е интересувал само от „диви разкази“, ще сгрешите като мен. „Вълшебното огледало“ е книга за българския език – за чистотата и богатството на езика, за „начините на употреба“ и още много неща. Ако ви попадне, не я изпускайте. В нея ще прочетете мнението на известния ни писател за диалектите, за уличния говор, за чуждиците и администрирането на езика.

И понеже Хайтов е майстор на словото, даже няма да усетите, че четете нехудожествена литература.

С книгата на Емил Любенов се сдобих в ProjectCafe, където авторът беше оставил бройки за безплатно раздаване. Не бях попадала на това заглавие, въпреки че книгата е издадена през 2010 г. Авторът също ми е непознат (и такъв си остана, въпреки опитите ми да намеря нещо за него във всезнаещата Мрежа).

„Последният престолонаследник на Тхалидия“ е фентъзи – „меч и магия“ от най-чист вид. Не знам доколко се вписва в определението „българско фентъзи“, защото липсват типичните магични същества от нашия фолклор, затова нека го приемем просто като фентъзи от български автор. Противно на всеобщите представи за жанра (книги-тухли, трилогии и многокнижни поредици) книжката на Емил Любенов е само 160 страници и… историята е завършена! А ето накратко за какво става въпрос:

Царското семейство на Тхалидия е избито, но за династията още има шанс. Преди години принц Левиан е бил изпратен далеч от двореца. Това му помага да оцелее и да се завърне, за да заеме мястото си на трона. Оказва се, че не е толкова лесно, колкото си мислят всички. Злият дракон, опустошил столицата Шиндия, има пъклени планове и те не включват жив царски наследник. Драконът крие и друга тайна, която го прави почти неуязвим. Въпреки неравните сили, наследникът успява да си върне короната с помощта на шепа приятели и на всички, които помнят с добро стария цар.

Приятелства, предателства, битки и любов, дракони и вълшебства – в книгата ще откриете всички елементи на доброто фентъзи приключение. Що се отнася до героите, добрата новина е, че Големият лош не е глупак и успява да придвижва действието напред, както му е ред. 🙂 При добрите, за съжаление, на моменти има разминавания между онова, което ни е казано за тях и действията им. Редакторската работа по отношение на стила също е можело да бъде по-прецизна, но като цяло книгата си е съвсем прилична (acceptable, както се изказал г-н Дарси за Елизабет при първата им среща 😀 ) и става за четене. Жалко, че като „жанрова литература“ и тя (както и моите романи) не е успяла да стигне до повече истински читатели.

Тази история обаче не е нито за Янко музиканта, нито за другия, полулегален (и почти легендарен) Янко, който, след като преборил фашистите и спасил евреите, застанал начело на страната си. В „Янко и вълшебната книга“ става въпрос за едно обикновено българско момченце.

Десетгодишният Янко е тежко болен и лежи в клиника, без надежда, че някога ще излезе оттам. На рождения си ден получава подарък книга, в края на която е даден адрес на Магазин за надежда. Според написаното, ако изпратиш писмо до този магазин, ще ти се изпълни едно желание. Както се досещате, болното момче пише до тайнствения магазин. Докато чака отговор, Янко си чете книгата и – о, чудо! – започва да се чувства по-добре, напук на всички лекарски прогнози! И тази промяна се оказва само началото на приключенията му в една вълшебна страна.

Книжката започва съвсем по харипотъровски: с малкото, самотно момче, което празнува десетия си рожден ден. Магическият свят, в който папада обаче, не е светът на Дж.К. Роулинг, макар че и той съществува паралелно на нашия и е изпъленен с магьосници, вълшебни пръчки и всякакви магични атрибути. По-възрастните читатели сигурно ще открият заемки от други книги (например черният говорящ котарак), но прави чест на автора Ангел Вълканов, че ги е съчетал по един приятен и непретенциозен начин. Приключенията са детски и ако не сте склонни да забравите първата цифра от възрастта си, може да ви се сторят наивни. Ако е така, по-добре оставете децата си сами да прочетат историята – за неизкушените малки читатели тя със сигурност ще бъде по-интересна. Eдрият шрифт също ще им помогне да „изгълтат“ страниците.

В заключение мога да кажа, че за мен „Янко и вълшебната книга“ е едно симпатично фентъзи, изпълнено с приключения и магия и написано с много любов към децата. Всеки, който прочете книгата, със сигурност ще усети тази любов.

Това е заглавието на една малка книжка с разкази и новели от много симпатична авторка – варненката Катя Вангелова. Имам щастието да я познавам лично. Казвам „щастие“, защото тя е изключително слънчев, позитивен и мил човек. Открива красота и в малкия свят на сърцето, и в големия, който ни заобикаля. Красиви са стиховете й, красива е и прозата й. Кара те да мечтаеш. Освен че в разказите й открих много сходни идеи с моите (особено с романа „Каменни трохи“), беше ми приятно да се потопя в нейния свят на ефирност и вълшебство.

Търсех някакви статии за любовни романи и попаднах на следното заглавие: „Задължителни клишета в историческия любовен роман“ от Н.К.Перфилова. Оказа се, че не било статия, а роман-пародия на любовните романи.

Книгата се оказа забавна, чете се буквално на един дъх (между 23:50 и 3:45 сутринта). На моменти напомня „Леля Хулия и писачът“ на Марио Варгас Льоса, особено във втората половина, където са сюжетните бъркотии. Финалът е неочакван и (лично за мен) остроумен – очевидно авторката е искала докрай да избяга от клишетата.

Онова, което ме подразни, беше езикът на главната героиня Лидия. Разбирам, че е трябвало да бъде провокиращ, шокиращ и феминистки, но авторката е пресолила супата. Непрекъснатите цинични реплики за мен го правят неубедителен. Такова е и поведението на героинята. В крайна сметка Лидия се е получила клише 🙂 Ако това е бил замисълът – всичко е наред.

Сред останалите герои ми харесаха добрият рицар Родерик и Сейнт Винсент-Ванеса – бяха ясни типажи и си останаха такива, въпреки сюжетните еквилибристики.

Ах, да – и отдалеч си личи, че авторката не обича големи гърди, особено ако вървят комплект с млади момичета 😉